За Членове






Забравена парола

Връзки

ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Изследванията за Масонството са обърнати с лице към света. Това е естествено, защото Свободното Зидарство е всемирна общност, неговите принципи и корени израстват от световния ход на цивилизацията и посветителските култове и тайнства.

Бяла страница в тези изследвания заема духовността и културата на Европейския Югоизток и по-специално цивилизацията на древните българи, които създават българската държава. Настоящата работа си поставя за цел да хвърли поглед върху философията на орфизма и тая на денгризма като предпоставка на възгледи и представи, които са близки или сходни с Масонството.

Българският езотеризъм е пренесъл през вековете идеята за Тангра, въплъщавайки я в орфизма, богомилството и бялото братанство ­ християнски по дух добродетели, със специфична българска ценност, носел е през вековете светлина и просветление, влиза като съставна част на масонските принципи.

Изследванията за Масонството са обърнати с лице към света. Това е естествено, защото Свободното Зидарство е всемирна общност, неговите принципи и корени израстват от световния ход на цивилизацията и посветителските култове и тайнства.

Бяла страница в тези изследвания заема духовността и културата на Европейския Югоизток и по-специално цивилизацията на древните българи, които създават българската държава. Настоящата работа си поставя за цел да хвърли поглед върху философията на орфизма и тая на денгризма като предпоставка на възгледи и представи, които са близки или сходни с Масонството.

Българският езотеризъм е пренесъл през вековете идеята за Тангра, въплъщавайки я в орфизма, богомилството и бялото братанство ­ християнски по дух добродетели, със специфична българска ценност, носел е през вековете светлина и просветление, влиза като съставна част на масонските принципи.

За разлика не само от гърците, но и от много други народи, които днес населяват Европа, ние, българите, знаем, че прабългарите са почитали един от най-древните богове, който в различните епохи е бил наричан Тенгри, Тангра, Танг-ра, Танагра. От Херодот ­ бащата на историята, узнаваме, че в земите на Балканския полуостров още през 480 г. пр.н.е. има град, който се е наричал Танагра. Танагра носи името на бога на прабългарите Кантангра, известен в дълбока древност под името Тенгри.

Неговото древно име ни отвежда към планинския масив Тян Шан (небесна планина), разположен на днешната територия на Китай. Един от неговите върхове носи името Тенгри, което ни посочва в коя част на света се намира Родината на праотците на прабългарите, откъдето започва разселването им по света.

Фердинанд фон Рихтхофен (1833­1905) смята Таримската котловина за огнище на първата човешка култура. В района на Памир се създават още през древността две прочути държави ­ Балгар и Балхара.

Оттам се разнася светлината на българската държавност нашироко по света, доказателство за което са създадените на територията на Европа още три държави ­ Кубратова, Волжска и Аспарухова България.

Бог Тангра е философско триединство от понятията Тан (вселена), Нак (човек), Ра (бог). Бог Тангра е монотеистичен.

Пред всички народи той се явява с онзи образ и онова име, което сам си е избрал. Хората го наричат различно: Савваот, Христос, Буда, Брахма, Кришна, Йехова, Аллах, с различни думи наричат водата, хляба, огъня, без да се променя с това същността им. Обобщението води към всеобщата идея ­ Великия архитект на Вселената.

Тракийското общество е безкнижно, нелитературно, а паметно-традиционно. Неговите норми, закони и правила се предават от поколение на поколение чрез знатните, жреците, избраните и аристократите. В това отношение то има съпричастие и допирни точки с основния Законник на Масонството ­ Ландмарките. Последните са формулирани през ХIХ век от Роберт Макой, но са наследени от векове. Ландмарките нямат авторство и духовност. Те идват от незапомнени времена.

Подобно е положението и с траките, където знатни или първенци предават устна памет и традиция. Наред със занаятите, ювелирната изработка на златни съдове и накити в административното устройство при траките, както и при другите народи, първостепенно значение играе жреческото съсловие и религията.

Тракийската религия е орфизмът, доктрина с богато съдържание, в която са вложени представи за човека, всемира, слънцето и подземния свят. Нейно въплъщение е Орфей, поет, равен на Омир, лечител, чудотворец, пророк и бог, чиито песни ­ символ на духа, познанието и полета към светлината, омагьосват живия и мъртвия свят. Широтата на идеите, митологическите образи и вярата в безсмъртието представят орфизма като световно явление.

В този смисъл неговата доктрина се приближава до тази на юдейския и библейския принос в масонската наука и изкуство.

Масонският езотеризъм е наднационален и надрегионален, той е универсален. Време е да се осъзнае, че древната цивилизация по нашите земи изработва идеи и вярвания, които са близки или родствени с принципите на Масонството. Първо, легендата за Орфей съдържа Божественост и се слива с идеята за Великия Архитект на Вселената; второ, орфизмът се основава на посветени, които чрез изпитания добиват просветление, нещо, което е близко, ако не и тъждествено, с Масонството; трето, Орфей е пророк и ясновидец, който проповядва просветителство, хармония и природосъобразен живот; четвърто, любовта между Орфей и Евридика е аналог на човешката съдба, сродна с Хирам, с Христос; Орфей е бог, а Евридика ­ земно съвършенство, те се събират, но съдбата ги разделя; пето, Орфей е разкъсан от вакханките, лирата му със седем струни е хвърлена в Хебър (Марица), той става жертва на злите сили и необузданите страсти; шесто, произходът му е символ, Орфей е син на Аполон, т.е. на Слънцето, а майка му Калиопа е нимфа, т.е. събират се небето и земята; седмо, битката на Орфей да спаси Евридика е битка на Масонството за спасение на индивида и човечеството; осмо, учението на Орфей е документирано от Аристофан, който е писал:

“Орфей над всички хора проповядваше идеята за Братството на човечеството.”

Хуманността на този езически светоглед звучи с още по-голяма сила в казаното от Орфей:

“Помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички.”

Видно е, че древните българи идват в земи, които са люлка на стара цивилизация. Това е преди всичко златното гнездо на траките. Но наред с тях са славянските племена и могъществото на Византия ­ Източната Римска империя.

Като изхождат от най-стария извор за българската държавност “Именник на българските ханове”, някои изследователи наблягат на факта, че първото заселване на българите на Балканите датира от 165 г. след Хр. Те смятат, че това е началото на появата им в Европа. “България ­ отбелязват изследователи ­ е единствената държава, създадена по време на Великото преселение на народите на територията на Европейския Югоизток, която е оцеляла и до днес със същото име”. Новооткритите археологически съкровища в гробницата край Казанлък от д-р Георги Китов обогатяват представата за цивилизацията по нашите земи от V-IV век преди Христа.

Възможно ли е тази цивилизация и религията на древните българи, въплътена в бог Тангра и седмобожието, което съответства на Слънчевата система, да не се докосва до всемирни и общочовешки идеи, които са същност на Свободното Зидарство? Отговорът трябва да се търси в Каменната книга на вековете. Досега са открити 1500 каменни и нумизматични знака, които са летопис на българската държавност, като “най-забележителен от каменните надписи е Мадарският конник”. Там е създаден по времето, когато се изгражда столицата Плиска.

Централно място в религията на древните българи заема идеята за светлината и борбата є с тъмните и зли сили. Това е и основното сходство на древнобългарската цивилизация с масонската доктриналност.

Изследователите подчертават, че представата за Слънцето и седемте планети е основното във вярванията на древните българи.

Поривът към виделина е синоним на добротворство, взаимоуважение, търпимост ­ качества, които създават толерантна душевност.

Това светоусещане, което е централно за древната религия на седемте, остава трайна следа в характера на народа.

Въодушевен и воден от своята религия, древният българин не изпада във фетишизъм и мрачни представи, а отправя поглед към звездното небе и Всемира.

Ориентир в неговия живот е светлината и той се чувства като лъч, обърнал поглед към седемте небесни планети. Това свещенодействие, издигнало древния индивид, го противопоставя на тъмата и невежеството. Прави го съпричастен с вечния идеал да търси просветлението и  светлината.

Вярата в светлината, стремежът да политнат във висините въздигат древните българи да се чувстват като зърно от Всемира ­ звезда небесна. Това усещане, може да кажем свещенодействие, което издига индивида и го противопоставя на тъмата, е съпричастно с големите идеи, които във всички времена владеят човечеството. Обърнал поглед към безкрая на звездното небе, българинът се е чувствал едва ли не като лъч и звезда, призвана да търси и твори светлина.

Тези идеи са запечатани в символа на бог Тангра, наречен Ден Гри, изобразен със знака IYI и възприеман като Небесното дърво. Ден Гри IYI  е равнозначен по смисъл на разпятието и кръста.

Денгризмът или по-точно тангризмът въплъщава смисъла на вярата чрез знака IYI. Дясната колона е слънцето, лявата луната, средата е всевиждащият и търсещ порив, олицетворен от Дървото на живота.

Ритуалната представа на древния българин е сходна със символиката на Ложата, където зад трона на Първомайстора се възвисява Слънцето, Луната и Всевиждащото око. 

Предхристиянската религия на древните българи, представена чрез денгризма (от Тангра) и въплътена в неговия символ IYI, е свидетелство за висока степен на цивилизованост. Нейните ритуали, вярвания, обреди са почерпени от Слънчевата система, т.е. от природата.

Същото казва за Масонството (през 1837 г.) създателят на висшите степени Андрю Малекъл Рамзи.

Много изследователи сочат, че знакът IYI се среща по скалните блокове 50 пъти в Плиска и Преслав и 157 пъти при други разкрития.

Той е олицетворение на идеята за светлината. От там идва и наименованието Ден Гри, т.е. символ на Небето, Бога, на Слънцето.

“Българските празнични хлябове, върху които и до днес се слагат трите знака (IYI)  на думата ЙУЙ са донесли до нас спомена за тази  именно старинна българска вяра. Смисълът на сложения върху тях знак е “Благослови, Слънце!”.  В еднаква степен както за религията на древните българи, така и за Свободното Зидарство концептуална идея е светлината.

Ден Гри (знак  IYI) ­ небесен Бог Гръмовержец. Това е тема за предхристиянската религия на българите и премахната при покръстването (864 г.) от княз Борис I. “До момента ­ пише Алекс. Мошев ­ в който Геза Фехар (унгарски учен, който от 1922  г. извършва разкопки в България) прочита думата “Тангра” върху мраморната колонка от Мадара, много малко е било известно за древнобългарската религия.”  В резултат на своите изследвания Геза Фехар заключава: “Значи българите са назовавали своя бог Тангра”.

След него с проблемите се заема българският учен Веселин Бешевлиев. Той е “ученият, посветил дейността си на пълно и цялостно публикуване на древнобългарските надписи. Най-подробното описание на колонката от Мадара с надпис, съдържащ думата “Тангра” е негово дело.” 

През 1997 г. проф. Д. Овчаров издава сборник със статии “”Прабългарската религия, произход и същност”.

Обобщението се фокусира върху “Мадарски конник ­ Тангра”, което е символ на върховното божество на българите. От гледище на Свободното Зидарство понятието за Тангра влиза в общата представа за Великия архитект на Вселената, защото българите превръщат в култ могъщите астрономически сили, които предопределят съдбините на човека.

Върховният бог е Тангра ­ бог на Слънцето, бог на Небето. Неговият кръст е IYI Ден Гри, тоест Небето.

Големият български учен Веселин Бешевлиев (разчел надписите на Мадарския конник) пише, че “знакът IYI отговаря по значение на кръста”, т.е. той е това, което кръстът е за християнството. От тук идва наименованието денгризм, равнозначно на Небесния бог (т.е. Тангра).

Милош Сидоров подчертава, че “денгризмът не е бил само племенна религия, а и универсална”. Ето защо предлага “българския денгризъм да наречем блъгариянство” ­ нещо, което означава “религиозна принадлежност”. Материалните изрази на Бога и светлината са многообразни. Един от тях е Златният свещник, наричан менора.

Според Римската летопис “Златната менора” била донесена от Йерусалим от император Тит, син на Весасиан, 70 години преди Христа. Тази менора, т.е. златен седмообразен свещник, се определя като едно от 100-те съкровища на света. По-късно трофеят бил отнесен (през 534 г.) във Византия (Константинопол).

Според една от версиите кръстоносците от Четвъртия поход завладели града през 1204 г. и отнесли менората отново в Йерусалим. Но доказателствата за това са малко и от този период следите на чудотворното творение се губят.

По обемност свещникът имал седем величествени разклонения с много украшения, чашки за миро, фитил и други. Изработен бил от чисто злато и тежал 40 килограма. Евреите го наричали Светилника на Мойсей, поставен в Соломоновия храм, като клоните му сочели север ­ юг, което олицетворявало тъмата и светлината.

Символичното значение на менората е голямо. Тя била аналог на сътворението на света от Бога за седем дена, а главният (носещият) ствол бил знаков празник на отдиха.

Златният свещник е олицетворение на Небесното дърво на светлината. Това поверие го има и у древните българи. То е изобразено върху каменните стенописи, грънчарски изделия и амулети. “Една от отличителните черти ­ пише Милош Сидоров ­ на блъгарианската от юдейската менора е хоризонталната черта, която разделя Земния (“втория етаж”, “клонките”, т.е. “племената”) от Небесния свят (“третия етаж”, т.е. “светлината”).

Интересното е, че “българското дърво на светлината” или българската менора в корена и стеблото си образува буквата “Азът”.

Това е основополагащ знак на българите: първата буква на глаголицата, преминала после в кирилицата. “Азът” е човекът, личността ­ главното, което е дадено на индивида. Вековната история на българите показва, че “Азът” е тяхната същност ­ силен и неизкореним.

Този знак или първата свещена буква има графическо изображение + със седем точки. “Българинът трябва да опознае собствената си идентичност ­ да преоткрие заложената в него “Български аз” и да заживее по своите си закони и морал.” Всъщност става въпрос за човешките права и възможности. Това разбиране хармонира с равенството на хората, с тяхната суверенност ­ идеите, които се възприемат от Свободното Зидарство. “Всеки човек на земята представлява определена ценност, част от безкрайния Космос и част от “Големия Аз” на човешката цивилизация.”

“Азът” е символ на българина наравно със знамето, герба, химна и други национални дадености като територия, държава и т.н. “Азът” и православната вяра (кръстът), т.е. писмеността и вярата, са същност на българина. От тук величието на светите братя Кирил и  Методий и ролята на 24 май като ден на българската култура и славянската писменост.

Но “Азът” като емблема на българина има и международни измерения. Това е понятието за “човешките права”. Това е индивидът и личността въобще. Това разбиране е определяща мембрана на цивилизацията.

“Азът” в знаковото му изражение  се приближава към общочовешки измерения, по-точно символи, които изхождат от Библията или имат библейски произход, също от кабалата (учението за числата) и много езотерични (скрити, затворени) общности, събрани в символа Дърво на живота, за което стана въпрос. Аналогията, която се разкрива между “Азът” и “Дървото на живота” означава едно: “Живейте според повелите на Бога!”. Бог е създал човека, природата, живия и морския свят и не забранява на човека да живее според Словото Божие. Без да заема страна в религиозната принадлежност, масонският идеал е родствен на идеала на “Азът”.

Всеки брат е равен, всеки е индивидуален, всеки е лъч. Великият, неповторимият “Аз” е Великият архитект на Вселената. Това, с което могат да се гордеят българите, е, че имат азбука, четмо и писмо от IХ век ­ това е проявление на многолетната им история и на древната им цивилизация.

Друга близост (освен идеята за светлината) на древните български вярвания с масонския символизъм е числото седем, което е равнозначно на Ложата, състояща се от седем Майстори ­ основна единица на масонската институция. Масоните са Деца на вдовицата ­ термин с огромен метафоричен заряд. Още Рамзи в прочутата си реч в Париж през 1837 г. посочва, че масонските принципи не са измислени, а са извлечени от опита и законите на природата. Децата на вдовицата идват не само от това, че техният Велик мъченик Хирам е бил син на вдовица. Не идват и от това (макар че се възприема), че  египетският бог Озирис е убит и след това къс по къс събран (“братската верига”) и възстановен от неговата вдовица.

Масоните са деца на Майката Земя, от нея черпят своите знания и мъдрост, но тя е вдовица, защото нощно време остава сама, оплодяващото Слънце залязва.

От нея е взето и числото седем, то идва от седемте дни на седмицата, от седемте небесни светила: Слънце, Луна, Венера, Марс, Меркурий, Сатурн, Юпитер.

Божественият знак IYI има седем крайници. Менората (свещникът), символ на светлината, има седем свещника. Вярата в седемте планети е втори след Слънцето верски постулат на древните българи. От Каменната книга на изворите голямо доказателство за това е Бронзовата розета, намерена в Плиска и датирана (по произход) от IХ век.

Тази реликва може да се нарече каменна Библия на денгризма ­ тоест блъгарианството.

Този светоглед израства върху суверенност, собственост и близост на населението с природата. При неговата оценка трябва да държим сметка за историческата съдба на народа, която е не само трагична (поради чуждото робство и вътрешните междуособици), но и притежава предимства, които са ценни. Ето какво пише по този въпрос един автор: “България е била първата европейска страна, която е премахнала масовото робство, характерно за Рим и дори за древните гръцки републики, и същевременно не е въвела феодалните и полуфеодалните форми на зависимост, характерни за някогашна Византия”.  Религията на Слънцето и седемте светила е религия на “свободни хора” ­ нещо, което укрепва свободата и добродетелите.

И така, Бронзовата розета със седемте си лъча (всеки посветен на планетите) и свещения символ IYI събира в ядро религиозния светоглед. Седмобожието, взето като символ, има допирни точки с масонското отношение към свещеното число, наред с троичността. То произлиза от разчертвосването на 28-дневния обиколен цикъл на Луната, тоест произтича от законите на природата. От тук универсалният характер на седемте лъча в Бронзовата розета.

 За седем дена бог съгражда света. Най-древните народи почитали седем “безсмъртни светлини”:

  • ­ добри намерения;
  • ­ висша праведност;
  • ­ желано Божие царство;
  • ­ благочестиво смирение;
  •  великолепно здраве;
  • ­ подмладено безсмъртие;
  • ­ бдително послушание.

Видно е, че посочените максими влизат в мирогледа на Масонството, което проповядва грижа и към здравето. Известни са още седем смъртни гряха, седем изкуства, седем тайнства. Седмочисленици у нас е празник и цифра на учениците на св. св. Кирил и Методий.

“Бронзовата седмолъчна розета от Плиска ­ заключава Милош Сидоров ­ е силна подкрепа на тезата, че идентификацията на космическото дърво със седем клонки със седемте небесни светила и седемте небеса, е една от основите на религиозната система, която в нашите краища се е задържала до налагането на християнството като държавна религия”. 

Всяка религиозна или надрелигиозна общност търси опора в позитивното. За Масонството това е обработката на грубия камък, тоест усъвършенстването на това, което ни е дала природата.

Макар да има отдалеченост от схващанията на Масонството, интересно е да знаем в какви сили и образи търси опора древнобългарската митология. Ако за Масонството такъв символ е акацията, за древните българи това е свръхмитическото същество ­ грифонът. То съединява силата на лъва и орела, станали олицетворение на могъщество и непобедимост. “В древноизточните държави ­ пише проф. Л. Дончева-Петкова ­ грифонът станал пазител на обожествения цар и “върховен” държавен символ”.

За българската предхристиянска религия грифонът е най-разпространеният митически символ на силата ­ понякога зъл гений, но в повечето случаи покровител на официалната власт, царя, олтара и реда. В смислово отношение имаме някои успоредни стремления, тъй като Масонството по своите функции, макар понякога да играе негативна към дадена държавност роля, в повечето случаи е съзидателна институция. Има и още нещо: вековете минават, Масонството остава, същата е идеята и с грифона ­ “винаги излиза победител”. Неговият образ в българската каменна, писмена, монетна, съдова наличност е многообразна.

В дадения случай по-важно е другото ­ търсеният извор на сила. Към съчетанието лъв ­ орел се прибавя и зоркостта на орловото око. “Първоначално представян и като ловящ душите сатана, грифонът станал ­ с оглед на неговото властване над земята и въздуха ­ по-късно (след Данте) символ на двете начала на Иисус Христос ­ божественото и човешкото.

Слънчевата символика на двете животни (лъв и орел) също подсилила това позитивно преосмисляне.

Така грифонът се превърнал същевременно в унищожител на змии и василиски, смятани за въплъщение на дяволски демони. Дори Възнесението Христово било свързано символично с грифона. В художествените занаяти грифонът бил изобразяван върху тъкани, върху златарски произведения и т.н. в не по-малка степен, отколкото в хералдиката”.  Претърпял еволюция във всички варианти, той е символ на сила, владичество, той въртял колелото на съдбата. Чрез него митологията и човешкото съзнание търсят образ, който нагледно да представя могъщите и независещи от хората сили на земята и небесата.

Графическата рисунъчна и металната му изработка е доказателство за високо равнище на занаятите.

Ако приемем, че знакът на Масона е двуглавият орел ­ олицетворение на двустранната природа на човека, тогава ще открием аналога на най-висшето отличие на 33-та степен. Изображението е символ на възвишеност, царственост, власт и избраност. Това е в съзвучие със свободнозидарската мисия да се подготвят посветените, които ще поведат Божиите чеда. Същевременно двуглавият орел е знак на елит, придворност, издигнатост. От древността този символ е отличителен знак, който се носи на облеклото. Тази традиция, родена от вековете, се възприема от Свободните Зидари. Двуглавият орел е герб на Цариградската патриаршия, широко е разпространението му и в България.

Първите образи на двуглав орел в българската история се появяват през ХI век.  Срещат се на каменни надписи, глинени изделия, тъкани. Най-ранният паметник се смята каменна плоча, намерена в Стара Загора ­ две глави със зорки очи. Друг образ е намерен на Царевец във Велико Търново ­ симетрични глави, разперени крила. Изказани са различни хипотези за него, но напоследък се възприема схващането, че той е хералдически знак на българския владетел Михаил Шишман. На Царевец са намерени и други изображения на двуглавия орел.

Известният български учен проф. Кръстьо Миятев смята, че един от образите на двуглавия орел е поставен върху саркофага на цар Иван Александър. Допълнително доказателство за това е, че символът е изобразен в Лондонското Четвероевангелие на Иван Александър. Л. Дончева-Петкова пише: “Броят на паметниците с изображение на двуглав орел и свързани с името на цар Иван Александър непрекъснато нараства”.  Нека повторим смисловото му значение ­ двуглавият орел се превръща в емблема не само на царската власт, но и на престижа и знатността на висшите избраници.

Като имаме предвид, че орелът е “царица на птиците”, и това, че е отличителен знак на Масоните, появата му по нашите земи преди толкова векове е доказателство за култура, тъй като орелът е символ на висините, гледа слънцето и в много отношения (по някои предания) той минавал за Бог на слънцето.

Тъй като с орловото си око вижда змии, влечуги, змейове и ги сграбчва с орловите си нокти, орелът се приема като носител на светлината. В този дух го възприема и българската народопсихология ­ символ на висините, тоест на слънцето, светлината и силата.

Ето защо двуглавият орел с корона, покриваща и двете му глави, и меч, стиснат хоризонтално в ноктите, е знак и символ на най-високата 33-та степен. Същевременно е съпътстван с девиза: “Deus meumque ins”, което ще рече: “Бог и моето право”.

Нашите високопоставени Братя могат да се гордеят, че преди 1000 и повече години, когато Свободното Зидарство (като модерна институция) отсъства, българските владетели и знатни придворни носят знака “Двуглав орел” на дрехата си. Това откритие е достатъчно да ни подскаже традиции, идеи, образи, които съществуват сред българската култура още в Античността. Орелът като хералдически знак е герб. В тази функция той е в ролята на бранител, защото сред птиците той е цар, който има способност да се подмладява ­ символ на победата. Той може да се рее във висините и като стрела да се спусне към земната гръд.

Царицата на птиците, която краси реверите на Свободните Зидари, обитава нашата душевност пет века преди появата на модерното масонство през 1717 г.

 

Д-р Митко Иванов 32°

 

 
< Предишна   Следваща >